Някои неща за карфиците

НЯКОИ НЕЩА ЗА КАРФИЦИТЕ

от Емануела Василева специално за RocaE fashion

Блог за мода, красота, талантиНа лов за безопасни игли (както и за вдъхновението си), които винаги виртуозно губя, машинално отварям всички чекмеджета на секцията.  Вътре ме чака, търпеливо и със злорадо очакване, завещанието на всичките ми моменти на разсеяност. Тетрадки, списания, разтопено блокче пластилин (?!),  раковини, старото ми домино … Ядосвам се. Не мога да си губя току така иглите и карфиците. И още по-малко вдъхновението, работя за издателска къща. Сама не разбирам как успявам да се справя с преглеждането на десетки ръкописи месечно,  да водя деловата кореспонденция и да предавам всичко в срок, без да ми се наложи нито веднъж да се замисля кое къде е, но да не мога да организирам собствения си дом? Нелепо…а времето напредва.

Спокойствие, повтарям си наум.

Само спокойствие. Имам инвентарен списък на къщата.  Да, спомням си, че го направих докато се нанасях. Със сигурност съм записала къде са шивашките принадлежности. А списъкът…не е на вратата на хладилника, нито при сметките, нито в кутията с писма. Отварям следващото чекмедже. Ръкавици, жетони за количките в магазина, стари билети от концерти (защо ли ги пазя?). Започвам да се отчайвам. Следващото чекмедже.

Поглеждам към стенния часовник в коридора. Четири и половина. Имам среща след два часа а, исках да съм със сивата си рокля. В нея се чувствам уверена. Определено ми се иска да съм уверена на тази среща. Ще направя всички заклинания и ритуали за успех, ще си сложа щастливия пръстен, ще заключа първо горната брава. Все пак омайването на съдбата има строг алгоритъм. Но най-вече роклята! Умът ми, който упорито отказва да се отучи от баналната си суеверност, вече чертае злото предзнаменование- няма игла, няма рокля. Няма рокля- не се чувствам комфортно. Щом не се чувствам комфортно-губя контрол над положението. „Х” в уравнението е равно на- няма продължение на срещата. Усмихвам се на собствената си глупост. Да, понякога правя така, че светът да зависи от една безопасна игла.

Отварям последното чекмедже.

Няма игли, но докато ровя в дълбините на дървото, откривам една стара кутия. Спомням си я. Подариха ми я приятелите от училище преди да замина. Примирена със заговора на безопасните игли срещу моето щастие се смъквам на пода и внимателно разглеждам съдържанието на кутията.

Ето ги снимките пред двора на училището. Тук сме били на петнадесет, толкова млади, толкова весели. После снимките от вилата на Катя и от летните лагери. Усмихвам се на пороя спомени. Бележките, които разменяхме в час и…онова стихотворение, което писахме по време на урока по биология. Изчервявам се докато препрочитам прохождащия хаплив сарказъм на Николай и собствения си принос към този ръкопис. Драсканици върху салфетките от заведението, в което се срещахме след училище, пощенските картички от лятото на Валя в Тулуза. Тържествените „завещания”, в които Катя и аз оставяхме всичките си книги и дискове на сестрите си, ако стане най-лошото, тоест ако не издържим матурите. Гривната, която всички те ми подариха за осемнадесетия ми рожден ден.

Ето ги и общите ни дневници. Идеята май беше моя. Всеки записваше по един ден и после предаваше на следващия. Устните ми се накъдрят в доволна усмивка. Да, още тогава открих, че хората са най-искрени върху хартия.

Продължавам да смуча сладко-киселият бонбон на малката ми съкровищница с реликви.  Карамеленият крем минава в стипчив касис и обратно. Кога престанахме да си пишем? Без тази кутийка, щях ли да си припомням онези дни? Преди толкова години… Дали и те си спомнят? Дали са заедно? Още ли ходят в парка в неделя следобед или животът ги е разпръснал безразборно след като аз заминах?  Вкусът става по-кисел, дори очите ми се насълзяват. И, колкото и да е странно, по-сладък. Дали илюзията ще се разпадне ако се върна и ги видя? Дали да не оставя миналото там, където е? Дали някой от тях ще се засмее и ще ме прегърне или ще намеря увлечени в рутината хора, които любезно ще поговорят с мен и ще се усмихнат снизходително на подписаната пет пъти с дебел маркер бележка „Върни се, ще те чакаме винаги!”  ?

Докато седя и разсъждавам върху преходността на момента, часът е станал пет и половина. Вече закъснявам, а още не съм си сложила грим. Оставям кутията в шкафа и тръгвам към гардероба за да избера някоя семпла черна рокля, но нещо ме гложди отвътре. Не е онази досадна меланхолия, която изпитвах през първите месеци. По-скоро усещането за нещо недовършено…Връщам се и изсипвам цялото съдържание на кутията на пода. Камъчетата от различните места, където сме били заедно се разпръскват шумно по лакирания под.  Ето я- прощалната картичка от нощта на заминаването ми. Всеки е написал безброй пожелания, но последното е общо: „Никога не се колебай, когато чувстваш, че искаш нещо”. И…отдолу хартиено сърце със забодена на него безопасна игла и посвещение от Ники- „за да не губиш сърцето си никога”.  Не се стърпявам, отмятам глава назад и  избухвам в смях.

Половин час по-късно излизам със сива рокля със сребристо-сиво цвете от лявата страна на гърдите, вечерен грим и щастливия си пръстен на дясната ръка. Заключвам първото долната брава, махам на таксито и изваждам телефона си. Имам време за точно пет разговора.

Talanti, Razkazi

Емануела Василева  специално за блог за красота,  мода, за талантливите  

От Емануела Васлева

¡Ако Ви харесва  разказът на Еми, оставете тук вашия коментар!

Нека гласуваме силно с палците нагоре!

¡Bisuteria RocaE Ви благодари !

Магазин за бижута Онлайн

подарък за една жена

One thought on “Някои неща за карфиците

  1. Харесвам начина по който Ману вижда ежедневието. Красиво, автентично – да много лично, но и колективно, човешко…….Como punto cadeneta:)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*

7rou4

Please type the text above:

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>